Размисли за Левски   МАНАСТИРЪТ ТЕСЕН И ЗА МОЙТА ДУША Е

Понякога наистина ми се иска да избягам.  Да си “грабна шапката” и да отида да живея в някоя “бяла” държава. Щото от тая – нашата – ми е дошло до гуша. Дотегнало ми е да гледам мрачни и унили физиономии, сиви панели и сиви хора, мръсни улици и мръсници на най-високи постове…

Щото 45 години “народна власт”, плюс още 20 години псевдо-демокрация направо изсмукаха живота на всичко умно и читаво в тази държава. Нещо като убийствена химиотерапия за цялата нация. Отчайваща картинка – накъдето и да погледнеш…

И тогава се сещам за Левски.

Ако ние хленчим и се оправдаваме за дереджето си с някакви си 45 години, когато Васил Иванов Кунчев тръгва да освобождава Отечеството си от чуждото иго, същото това Отечество е било под същото това иго повече от 450 години!

Колко ли трябва да си луд, наивен и дори романтичен – за да си помислиш дори, че можеш да промениш едно 500-годишно статукво?!

И колко безразсъдно смел трябва да си да поемеш по трънливия път на революционера – когато единствената ти награда е ятаган, куршум или бесило?!

Революция…

И тази дума увисна някъде в празното пространство на промитите ни мозъци и развенчаните идоли от близкото минало.

Но стореното от Васил Левски и останалите, които сега наричаме “борци за национално освобождение” е наистина революция. И като всяка Революция – тази също е започнала с някаква лична революция, обрат в мисленето, повратна точка…

За Левски това сигурно е било когато е решил да захвърли расото. Църквата е загубила един дякон, но народът ни е спечелил единствения си Апостол на свободата…

Пък и ако нямаше еретици – този свят принципно щеше да тъне още във вонящото на тамян блато на Средновековната тъма и овчедушно подчинение на Царя и Бога…

И нямаше да я има утопичната мечта за “чиста и свята република”.

Затова… не съм избягал.

Затова не търся лесните решения и удобните оправдания.

Затова и аз наивно вярвам, че новата ни Революция е възможна – но трябва да започне първо в умовете и сърцата на новите комити, хайдути и апостоли…

Защото Левски не е умрял на бесилото. Как иначе щяхме да усещаме все още този син поглед вперен право в душите ни ?!

И ако искаме този “цял един народ” отново да спечели свободата си (ама истинската) – трябва просто да не губим себе си.

Апостоле????
Пламен Петров   http://blogatstvo.com 
 

Тъкмо щях да те похваля и видях, че е в мъжки род. Но нищо. Ще поспоря с автора. При социализма хората бяха весели и дори по канцелариите и предприятията си празнуваха заедно рожденните дни. Тогава всички, освен природно смачканите идиоти бяха щастливи. Тhis is the situation.

Но за политиците от началото на българската "демокрация" и до днес дори и екзотичните световни курорти не са тесни.
Ех, Дяконе, Дяконе!...

Честно казано, бях започнала да пиша, но се сетих за този постинг, който бях чела миналата година и го пуснах. Може да поспориш с автора кушел. Писала съм адреса. Той е гостоприемен човек. Има какво да се прочете в неговия блог. Има някакъв особен чар в това което пише. Често чета това онова. Иначе това, което е било вече рядко се случва, но според мен зависи пак от хората. Някои така или иначе си остават вечни приятели и се събират, други ги разделя единствено цветът на дадена партия, което е глупаво естествено. Приятелството не зависи от никакъв цвят.

Дамокрацията ни нещо не е това, което трябва да бъде. Има много сбъркано. Някои пък с години не са ходили до морето, камо ли на някой екзотичен световен курорт. Мисля си Христо, че човека, който може да ни отвори очите е точно Левски. Мисля си още, че не трябва 18 февруари да е единственият ден в годината в който си спомняме за него.

Приятелството страшно много зависи от цвета на партията, Лиске. Имах достатъчно време да се убедя в това. Ако един човек е бил винаги десидент и се е борил против комунизма през целия си живот, няма да съм приятел с него, но мога да разговарям служебно, но когато един простак е набързо пребоядисан партиец, тогава просто го бия по манерката без всякакви обяснения.

И това е поради една единствена причина: имам особено мнение към тази дума. Но имам и един пример от един много уважаван от мен човек. При разговор с него точно за приятелството, той казва следното: Имаше критичен момент при нас. Бяхме и си останахме петима приятели. Животът учи не само на това да бъдеш поклонник на нечия нова идея, но и да успееш да оцениш миналото по достойнство, както и това да запазиш едно двейсетгодишно приятелство. - Умно, но за хора съдържателни, а не с капаци. Високоговорящите не ми се слушат. Ушите започват да ми дават заето. Все пак реално погледнато в общи линии си прав.